Джонатан Кършнър: Последните дни на американската мощ
Джонатан Кършнър
UnHerd.com
Кършнър е американски политолог, експерт по интернационалните връзки и интернационална политическа спестовност.
Текстът е оповестен на 21 юни, няколко часа преди Съединени американски щати да ударят Иран
През 1988 година Самюъл Хънтингтън заключи, че „ Съединените щати не са безсмъртни и тяхната надмощие не е неизбежна “. В есето си „ Съединени американски щати: Упадък или обновяване “ той формулира мощно и прозорливо противоречие с необятно публикувания тогава консенсус, който оплакваше относителната ерозия на американската мощност. Хънтингтън беше прав тогава — само че през днешния ден неговото последно предизвестие към този момент е реалност. Всъщност, Съединените щати освен че са изгубили своето предимство, те са на път да приключат като велика мощ.
Може би това звучи необичайно за страна, която несъмнено има най-мощната военна машина на планетата — с към един трилион $ годишен боен бюджет, по-голям от този на идващите седем страни взети дружно. Но сходни числа могат да бъдат подвеждащи. Материалните качества са най-малко ненапълно измерими — можем да преброим танкове, кораби, самолети, бойци и други. Но нашето схващане за това по какъв начин тези активи се трансформират в интернационално политическо въздействие остава извънредно незадълбочено. През 1985 година Съветският съюз изглеждаше като застрашителен боен исполин. През 1992 година той към този момент не съществуваше.
Съединени американски щати не наподобяват доста на Съюз на съветските социалистически републики. Но, и това е обезпокоително, те наподобяват от ден на ден на междувоенна Франция — велика мощ с челюст от стъкло. Историците към момента спорят за аргументите за военния провал на Франция през Втората международна война, само че вътрешното ѝ разлагане (което способства и за лекотата, с която тя се поддава на унизително съдействие с окупатора) е било добре разбрано — тогава и в този момент. Уилям Ширър, свидетел на злополуката, споделя необятно публикуваното мнение, че през 1925 година Франция е била „ най-голямата мощ на континента “. И въпреки всичко, както други по-късно ще отбележат, е трябвало „ единствено 10 години, с цел да се трансформира водещата европейска страна в безпомощна жертва “.
Макар че е малко евентуално Съединени американски щати да преживеят напълно същата орис като Франция, крахът на тяхното интернационално въздействие евентуално ще бъде също толкоз неочакван — и мъчително предопределен.
Съществува голяма бездна сред привидните военни качества и способността тази мощност да бъде употребена за ясно дефинирани цели. Освен това има и граници на това, което използването на мощ може да реализира. Много постоянно силата не съумява да донесе мечтаните политически резултати. В началото на този век, макар че активизираше непреодолима военна мощност, могъщите Съединени щати не съумяха да наложат волята си или да реализират мечтаните си цели във войните против две доста слаби страни — Афганистан и Ирак.
По-общо казано, границите на упражняването на военна мощ включват и нежелани политически последствия. Войната на Русия в Украйна (която също разкри сериозна разлика сред материалните ѝ военни благоприятни условия на хартия и действителната ѝ бойна ефективност) се оказа пагубна за някои от най-съкровените ѝ интернационалните политически цели — да вземем за образец единствено присъединението на Швеция и Финландия към НАТО.
Това, несъмнено, не значи, че използването на военна мощ в никакъв случай не може да реализира политически цели; просто демонстрира, че солидната военна машина може и да е нужен съставен елемент за това една страна да бъде велика мощ, само че тя сигурно не е задоволителен.
Срещу кого е евентуално Съединени американски щати да употребяват своята военна мощност — и с каква цел? Възможно е Америка да разгърне военновъздушните си сили против Иран. Ако това се случи, тя ще бъде въвлечена в този спор — макар авансово декларираната си принуда — от друга страна, и с неразбираеми и лавинообразни дълготрайни последствия. Подобни неуверени условия надали са признак на велика мощ, която владее великата шахматна дъска на международната политика.
Освен това, отвън Иран, мъчно е да си представим страна, против която Съединени американски щати биха разположили своята голяма военна мощност, с цел да наложат волята си върху нея. Този значим и отрезвяващ умствен опит ни припомня, че политическото въздействие е ежедневната валута на интернационалната мощност — и че упражняването на мощ, под каквато и да е форма, е сполучливо единствено когато напредва задачите на една страна на международната сцена.
По този аршин през днешния ден сме очевидци на дейности в американската външна политика, които не са нищо друго с изключение на геополитическо самоубийство. В резултат, макар новата си обсесия по проява на неустрашимост, Съединени американски щати ще стават все по-безсилни като международна мощ — постоянно демонстрирайки внушителните си, добре смазани мускули, само че рядко, в случай че изобщо, постигайки задачите си.
Рухването на американската мощност се дължи на два взаимосвързани фактора, които ще бъде мъчно да бъдат поправени. Съединените щати са разрушено общество, проядено от вътрешнополитическа дисфункция. Именно тези патологии доведоха до избирането (и — пагубно — до преизбирането) на извънредно несъответствуващ началник на външната ѝ политика. Отново — въпреки че Съединени американски щати не са изложени на заплаха от външно завземане, заради вътрешния си политически безпорядък те злокобно припомнят за междувоенна Франция — разтърсвано и надълбоко разграничено общество, белязано от това, което един историк дефинира като „ прегръщане на безразумието “. Както си спомня Реймон Арон в записките си: „ всъщност Франция към този момент не съществуваше. “
Вместо това, „ тя съществуваше единствено в омразата на французите едни към други. “ Ширър вижда страна, чиято мощ „ последователно се подкопава от раздори и разделяне “, както и от „ некомпетентността на нейните водачи, корупцията в пресата и чувството за възходящо комплициране, безизходност и цинизъм… измежду самите хора “.
Политическото разлагане и парализиращата поляризация в Америка са частично органични (по доста въпроси обществото е остро разделено), само че тази поляризация е съзнателно подхранвана посредством целенасочена операция. Както отбелязва Мартин Улф в новата си книга „ Кризата на демократичния капитализъм “, стремително растящото неравноправие и всеобщата централизация на благосъстояние в най-горния пласт слагат предизвикателство пред Републиканската партия: „ Как въпреки всичко една политическа партия, отдадена на материалните ползи на най-горния 0.1% от популацията по приходи, би могла да печели и задържа власт в изискванията на всеобщо изборно право? “
Отговорът е плутопопулизмът. Тоест, плутократи, маскиращи се като популисти — „ характерна политическа тактика на елита “, която съзнателно разпалва културни спорове, с цел да отклони вниманието от икономическото плячкосване. Един от резултатите на тази тактика е, че тя ускорява, изостря и даже радикализира съществуващите вътрешни разделения.
Изкривеният политически пейзаж на Америка докара до това изборната ѝ система да създаде нещо, което до неотдавна би било немислимо — персоналистичен автократ с цялостно пренебрежение към главните идеали на републиката. Откъде идва поддръжката за сходна фигура?
Както отбелязва Ханс Кон в „ Революции и диктатури “ (1939 г.): „ Нито една нация не е безусловно фашистка; нито една нация не е изцяло ваксинирана против фашизма. “
В Европа сред двете международни войни фашизмът се ражда от безпорядъка — там той намира поддръжка измежду мнозина, които копнеят за връщане към тяхното схващане за „ ред “ — в това число, и това е изключително значимо, „ избрани консервативни сили “, които вярвали, че могат да употребяват неговата мощност, с цел да смажат вътрешните си съперници, наивно смятайки, че ще съумеят да „ управляват фашизма, откакто му оказват помощ да пристигна на власт “. Или както наскоро сбито заключи режисьорът Пол Шрейдър: „ Когато гласуваш за мощна фигура, догатката ти е, че той ще се ‘разправи’ с тези други хора и че неговата мощ ще бъде от изгода за теб. Но най-после просто ще се окажеш в листата.
Всички се оказват. “
Съпътстващата жертва на всичко това е краят на американската мощност. Една от частите на по-широката Тръмп-катастрофа е, че на съществени външнополитически въпроси към този момент няма явни отговори. Какъв е смисълът на актуалната американска мощност? Можем ли въобще да приказваме към този момент за нещо толкоз систематизирано като „ народен интерес “ на Съединени американски щати? Персоналистичните режими нормално не преследват народен интерес, а ползите на ръководещия клан и на неговите най-близки доближени.
Още по-лошото в тази ситуация с администрацията на Тръмп е преследването на глупави, импулсивни и несъгласувани политики, които оставят след себе си отломки от разрушени интернационалните партньорства — и основават благоприятни условия други да се възползват.
Най-поразителната външнополитическа неточност на Тръмп обаче се случи най-близо до дома. Едно от неповторимите преимущества, с които Америка дълго време се е употребила като велика мощ — и мъчно може да се уточни различен сходен случай в историята — са извънредно положителните връзки с най-близките ѝ съседи. Но Тръмп съумя да саботира връзките на Съединени американски щати с Канада — акт на геополитическо самозапалване, който съвсем няма аналог. Това е неточност от порядъка на решението на Япония да нападна Пърл Харбър — с тази разлика, че най-малко онази съдбовна стъпка е следвала някаква разпознаваема логичност: защото хищническите японски милитаристи са се стремели да завладеят половината свят, те са пресметнали, че рано или късно това ще ги изправи в спор със забавените, изолационистки Съединени американски щати — и може би е по-добре да поемат самодейността с опустошителна превантивна изненада. Това се оказа доста неприятен залог — само че най-малко е имало зрънце логическа аргументираност, което за жалост не може да се каже за настоящето държание на Америка по отношение на Канада.
Разрушаването на мостовете с Канада се оказа моделът, а не изключението, във външната политика на администрацията на Тръмп. Тя отчужди съдружниците си в Европа с едвам прикритото зложелателство на дете, играещо с кибрит. В Азия — където на доктрина би било в полза на Съединени американски щати да се опитат да лимитират възходящото политическо въздействие на Китай — комерсиалните политики на Вашингтон нанесоха вреди на естествени съдружници като Япония, Южна Корея и Виетнам, които в този момент са нащрек и се пазят от американското държание.
Що се отнася до Южна Америка — район, който някои биха определили като попадащ в „ сферата на въздействие “ на Съединени американски щати — саморазрушителната икономическа политика на Тръмп още веднъж отвори поле за политическо въздействие от други играчи, изключително Китай и Европейския съюз. А що се касае до Африка — с изключение на любопитния му интерес към шепа бели южноафриканци — екипът на Тръмп реагира с такава степен на оттегляне, че даже бе прекъсната филантропична помощ, спасяваща животи, като единствен резултат беше в допълнение оклеветяване на имиджа на Америка.
В последна сметка единствените страни в света, които имат съображение да се усещат уверени в стабилността на връзките си със Съединени американски щати, са страните от Персийския залив — защото тези връзки не се основават на американския народен интерес, а отразяват бизнес ползите на президентското семейство и техните доближени. (Всъщност всяка трезва оценка на американските гаранции за сигурност в района би стигнала до извода, че въпреки те да са имали смисъл през 70-те години, през днешния ден са явно анахронични.)
Опожаряването на американската мощност от Тръмп се простира и върху доста от неговите вътрешни политики. Войната му против елитните университетски институции на Съединени американски щати — завиждани по целия свят — в последна сметка ще коства скъпо на американските нововъведения в науката и технологиите, подкопавайки съвсем всеки аспект от вътрешната стопанска система на страната, както и застрашавайки бъдещите военни нововъведения.
Съществува цяла зала, цялостна с Нобелови лауреати от непознат генезис, които през годините с възторг — постоянно с обезсърчение — са търсили опция да дойдат в Съединени американски щати. Страховито е да си представим какво би било, в случай че трампизмът беше спечелил по-рано — тази зала щеше да е празна. Следващата зала ще бъде празна. Това ще е в ущърб освен на меката мощ на Америка — световното ѝ привличане за най-умните и най-способните — само че и на твърдата ѝ мощ, защото основните научни пробиви от ден на ден ще се случват отвън „ затвореното населено място “ на това ксенофобско кралство.
Студентите по интернационалните връзки са добре подготвени да повтарят, че в международната политика бъдещето е неписано и всичко е допустимо. В един анархичен свят страните би трябвало да са подготвени за непредвиденото и за най-лошото. Но с второто завръщане на Тръмп Съединени американски щати разтягат тази мъдра максима оттатък рамките ѝ. Американската външна политика към този момент се дирижира от променлив, непредсказуем и потресаващо некултурен кандидат-деспот. Още по-лошо — за разлика от първия сезон на шоуто „ Тръмп “, в този момент президентът е заобиколен от ласкатели (някои от които чудесно знаят по-добре, само че нахално жадуват за непосредственост до властта и са се отказали от личните си убеждения), от плахи законодатели, треперещи за местата си, и от парична класа, която като че ли е решена да потвърди, че няма по-висша полезност от ненаситния блян към още повече благосъстояние.
Светът към този момент няма утешителния разкош да се преструва, че Тръмп 1.0 е бил някакво инцидентно отклоняване. А светът безспорно е забелязал, че Тръмп 2.0 — който към този момент би трябвало да се възприема като внушителен за това, в какво се е трансформирала „ Америка “ — е надалеч по-радикално, по-опасно и по-непредсказуемо събитие. На такава страна просто не може да се разчита. Думата ѝ е без стойност, полезностите ѝ липсват, а ползите ѝ — оттатък обогатяването на „ кралското семейство “ — са неразгадаеми. На кого симпатизира Съединени американски щати във войната сред Русия и Украйна? Ще отбрани ли Съединени американски щати своите съдружници в НАТО в Европа? Ще я е грижа ли въобще дали Китай ще господства над цяла Източна Азия? Допреди не чак толкоз доста време би било неуместно даже да се зададат такива въпроси. Днес — кой знае?
Всичко това ще има значение. Ще има значение по метод, който ще подкопае американската мощност даже по най-тесния прагматичен аршин за народен интерес: способността на Съединени американски щати да реализира задачите си на интернационалната сцена. Известно е, че президентът Тръмп изпитва страхопочитание към един от ранните си ментори — Рой Коен, печално известния „ кървясъл нож “ на Джоузеф Маккарти — и човек може да подозира, че Ханс Моргентау би описал днешната американска външна политика по същия метод, по който е определил маккартизма: „ една лъжлива, глупава и рискова фарсова игра “. Няма да мине доста време, преди и останалата част от света да стигне до този извод.
Инфо: Гласове
